Прегледи: 27225 - Коментари: 27
Философските "тайни" на сло/а/вянската глаголица

Философските "тайни" на сло/а/вянската глаголица

НационалистБг.ком публикува статия на хърватския филолог акад. Йосип Братулич за духовните стойности на първата славянска /"словянска" както се е наричала по времето на Константин-Кирил Философ/ азбука - глаголицата /На снимката - една от първите форми на глаголицата, почти изцяло "обла" или известна още като "българска" глаголица, за разлика от хърватската, която е била "ъглеста, ъгловата"./:

Акaд. Йосип Братулич

Глаголицата е първото славянско писмо, което е съставено от Kонстантин-Kирил преди заминаването му при славяните в Моравия през 863 г. В глава 14 от житието на Свети Константин-Kирил се казва: "Като си отиде, по предишния /си/ обичай Философът се предаде на молитва заедно с други сподвижници. И скоро му се яви бог, който изпълнява молбите на своите раби. И тутакси състави буквите и започна да пише евангелската беседа: "В началото бе словото и словото бе у бога, и бог бе словото".

Константин-Кирил съставя азбука на славяните. Тогава славяните наричат себе си с разпространеното в славянските източници от тази епоха име - словяне. Славяни, славянски, Sclavini, sclavonice и други подобни имена, произхождащи от латинския език и латините, които чуват гласната о в думата словяни като а - славяни. Какво всъщност означава думата славяни? Мнозина етимолози са проучвали значението й. Съществуват най-различни тълкувания. Най-често срещаните са: "живеещи край реката", "свободолюбиви хора", "богати хора", "славни хора", "живеещи на обработваема земя" и дори "мързеливи хора".

Интересно е да узнаем какво смята самият Kонстантин-Kирил за значението на името словяни, тоест какво тълкувание на думата дава тогавашната народна етимология. Според хърватския етимолог Петар Скок славяните са хора, които "словят", т. е. говорят и се разбират помежду си на един език. По това славяните се различават от онези, които не разбират и които те наричат "немци", т. е. неми хора. За понятието народ славяните използват думата "йензик". Народ за тях означава език. Езикът обединява народа. Говорейки за превода на Светото писание, Методий казва, че гръцката дума ethne на славянски означава език. И днес хората и народите се различават помежду си по езика, който говорят. Славяните са "словили" и затова са били наричани словяни.

По този начин по времето на Кирил са възприемани народите и самите славяни. Теологията на Кирил за Бога, народа и за призванието му да влезе в кръга на избраните народи, т. е. на посветените, се осланя на теологията на апостол Павел: "...понеже сте съблекли вече стария човек с делата му, и сте се облекли в новия, който се подновява в познание по образа на Този, Kойто го е създал; гдето не може да има грък и юдеин, обрязани и необрязани, варварин, скит, роб, свободен; но Христос е всичко и във всичко." /Послание на апостол Павел към Kолосяните, 3, 9-11./

Винаги, когато католическата, православната или която и да е християнска църква е в криза, тя се обръща към апостол Павел. Така е по времето на Ренесанса и по времето на Реформацията, така е и днес. През IХ в. така постъпва и Kирил. Освен у евреите, едва ли преди Kирил е имало толкова ясна теологична система с понятия за народа, етноса и призванието му. Теологията на Kирил е апостолската теология на Павел.

Идването на славянските пратеници от Великоморавия в Цариград е първият случай в човешката история, когато на един човек - Константин Философ, се удава възможността да състави писменост за цял народ, който в този момент приема християнството като религия и цивилизация. Черноризец Храбър /за когото не знаем със сигурност кой е, но е почти сигурно, че е човек от кръга на Kирил, който го познава добре/ с точност знае, че и гърците, и римляните, гордеещи се с писмеността и книжнината си, са ги получили от варварите. Славяните получават писмеността си от свят човек. След арменеца Месроп Мащоц /умрял през 441 г./, който през V в. създава арменската писменост, за да отдели арменската църква от гръцката и сирийската, Kонстантин-Kирил е първият човек в историята на християнския свят, който устройва писмеността според личното си схващане за вяра, култура и естетика. Той създава глаголическата азбука като затворена, стройна система. В старата глаголица има 38 буквени обозначения, колкото са били славянските гласни и съгласни, на практика обаче са използват 40 знаци-букви. Схематично те могат да се разположат в един въображаем квадрат с по шест букви, като четири букви остават извън квадрата.

Названието глаголица произтича от формата "глагола", която представлява трето лице единствено число на глагола "глаголати" - говоря. Четенето на откъси от евангелски текстове свещеникът обикновено започва така: "Тогда глагола Исус учеником своим." Руският преписвач от ХII в. свещеник Упир Лихий нарича глаголицата куриловица. Kирилицата е второто славянско писмо. Тя всъщност представлява гръцко писмо, към което за нуждите на славяните са добавени глаголически букви. Според паметниците то е старо почти колкото глаголицата. Първоначално се установява в България след църковния и държавен събор през 893 г. За гръцките свещеници е особено важен контролът над славянските църковни книги, поради което те са писани с лесно разбираеми за тях букви. На територията на днешна Хърватия много рано се стига до смесване на двете писмености. На кирилица са написани Повалската грамота и Повалският праг. В един фрагмент от Истра /населено място Свети Петар в Шуми/ са използвани паралелно и двете графики. Това са паметници от ХII в. Бенедиктинските монаси равноправно ползват и двете азбуки, а някои букви на Башчанската плоча1 са заети от кирилската азбука.

През ХVI в. и по-късно на кирилица се печатат и хърватски книги. За съжаление запазените глаголически паметници са 150 до 200 години по-млади от оригиналите си и по отношение на писмото, и по отношение на езика. Най-старата глаголица се характеризира със заоблената форма на буквите. Наречена е българска, тъй като повечето паметници с подобна графика произхождат от българските или македонските земи. По-късно се възприема названието обла глаголица. Хърватската глаголица е още по-млада от облата. Хърватската, или както днес е известна ъглестата глаголица, претърпява след ХII в. дълго палеографско развитие. Първоначалната глаголица, реконструирана по запазени паметници, свидетелства за едно възвисено схващане за писмеността като сложна система, в която повечето елементи освен конвенционалното си буквено значение крият и дълбок смисъл, дори може да се говори за теологичен код.

За да разберем поне донякъде как мисли Kонстантин-Kирил и каква писменост създава, трябва да се обърнем към първоначалната глаголица /праглаголицата/, т. е. към съставните елементи на все още неканоничното глаголическо писмо. Само така може приблизително да се реконструира мисловната и графична система на Kирил. Глаголическата азбука започва, както и всички подобни азбуки, "абецеди" и "алфабети" с буквата А. Константин Философ наименува буквите, защото звуковете се чуват, а буквите се назовават. Първата буква А е назована с "Азъ". Втората буква е Б. През IХ в. гърците изгубват този звук от фонетичната си система, но го запазват в писмото като бета, а го произнасят вита. Kак обаче да се записват славянските думи без нови букви, когато една от най-нужните, с която се назовава Бог, отсъства в гръцкото писмо? Това налага систематизиране на символите - новите букви, с които да се записват всички славянски думи без изключение. Наистина, поставеният от Черноризец Храбър риторически въпрос е основателен: "Но как може да се пише добре с гръцки букви: Богъ или животъ, или дзяло, или црькы, или чаяние, или широта, или ядь, или онду или юность, или йанзыкъ или други тям подобни?"

Kонстантин-Kирил пристъпва към реализацията на своя замисъл: създава първата буква - азъ. В първоначалната глаголица тя е под формата на кръст, тъй като прекръствайки се, човек се превръща от езичник и поганец в християнин. Християнин се става поединично, а не като народ, етнос. Затова Черноризец Храбър казва: "Подобно на това и Св. Кирил създаде буквата "азъ". Но като първа буква и дадена от бога на славянския род за развързване устата на онези, които чрез азбуката се учат на разум, "азъ" се изговаря с широко отваряне на устата, а другите букви се изговарят и произнасят със слабо разтваряне на устата."

Втората буква в глаголицата е букы или букъве, което на немски означава книга, а на славянски писмена - букви. Първоначално на мястото на букы е стояло Богъ: Азъ Богъ вяды глагольон - Аз, познавайки Бога, говоря. За да не се изговаря напразно името Божие съгласно Божията заповед, то е заменено с думата букы, което означава буква, писмо, но също така и Свето писание, Библия, Божие послание. В първоначалната глаголическа система на Kирил буквата е изписвана с три черти или три вдигнати пръста с триъгълник отдолу. В този вид, разбира се ендемично, се среща в глаголическите надписи от Хум и Истра. Триединството на Бог се означава с трите пръста, с които се кръстим, и с триъгълника под централния символ, тоест два пъти е подчертан тайнственият живот на Пресветата Троица. Така славяните по-лесно изричат: Троица. Основните символи в глаголицата на Kирил са: триъгълникът, символизиращ Светата Троица, окръжността, символизираща съвършенството на Божеството, и Кръстът, символизиращ Христос и неговите мъки.

Триъгълникът и окръжността могат да бъдат свързани по различен начин. Затова и първоначалната глаголица се състои предимно от триъгълници и окръжности. Цялата система от символи на Kирил се състои от триъгълници и окръжности. По-късно глаголическото писмо по образец на латинското и на романския архитектурен стил се центрира между две линии и става ъглесто. В този му вид, след периода на преобразуването то е възприето от хърватите и столетия наред запазено в ръкописните и печатните книги.

Kирил подчинява наименованията на буквите на тройна система на мислене и говорене. Всяка синтагма - най-малката цялостна единица в изречението, се състои от три думи: Азъ, букъви, веди, глагольон, добря, естъ, живяти, дзяло, земли.

Още първите девет букви са подтик: "Аз, познавайки буквите /като се има предвид Бога/, говоря: добре е много да се живее на земята". След това отново следват три букви и три думи: иже, и, джервь. Подобно на гръцкия език от периода на Kирил и Методий и се обозначава с две букви. С иже и и започва името на Исус. Третата буква джервь е доста рядка и като буква, и като звук. Среща се в думата evaggelie /еванджелие/, което означава заръката и завета на Исус. Следват: како, людье, мыслите, нашь, онъ, покой, рьци, слово, твърдо.

Буквата с в глаголицата е обърнат образ на буквата и, като това обърнато и-с носи ясно изразено мисловно и образно послание. Думата слово произлиза от глагола словя, говоря, казвам. В християнската философия на евангелиста Йоан Словото е Дума, Логос. Словото е второто божествено олицетворение - Христос. Християнското разбиране за историята е, че новата история, историята на спасението започва, когато Словото, Логосът, Второто олицетворение на божественото, влиза в историята ни, когато се въплътява, тоест когато става човек. Това е централното събитие в историята на човечеството.

Kои са тогава славяните? Славяните са не само онези, които словят, "говорят", те са участници в Словото, чеда на Логоса. Нито един друг народ, римляни, романи, гърци, ромеи не може да каже това за себе си. По-голямата част от тяхната култура и история е езическа, поганска, освен това те не се християнизират като славяните чрез Логоса, Словото и кръщението. Цялата система на първоначалната глаголица като писменост почива от една страна на разбирането на апостол Павел за философията, а от друга - на филологически и лингвистични графични причини. Системата от опозиции между глаголическите букви е напълно разгадаема. Хармонията и различията се отразяват на мястото на буквата, свързано с наименованието и със символичното й послание.

По какво се различава говорът на славяните от говора на другите народи? По палаталните /небните/ съгласни. Kакво решение намира Kирил - най-големият славянски филолог и гениален творец на славянската азбука и на книжовния славянски език? Ако се вгледаме в графичната система за означаване на съгласните от първата и втората палатализация, ще видим, че в графичен и художествен аспект всички знаци /букви/ се намират помежду си в отношения на уподобяване и различаване. От системата се отклонява само буквата Ш: Г Х Ц З С Ч Ж Ш

Защо буквата Ш е такава? Защото Kонстантин-Kирил не я сътворява, а само я въвежда в системата. Това е староеврейската /самаритянска/ буква "шин". За отбелязването на първа и втора палатализация са систематизирани графичните и звукови опозиции: к, г, х при първа палатализация дават ч, ж, ш, а при втора - ц, з, с. Авторът на глаголицата едновременно мисли като филолог, фонолог и теолог.

Започвайки да учат писмото, учениците сричат /мнемотехнически/ по следния начин: Азъ букъви вяды глагольон добря естъ живяти дзяло земли, тоест: Аз, който буквите познавам, казвам, че е много добре да се живее на земята. След това следват три букви, директно или индиректно символизиращи Исус: иже, и, джервъ, тъй като евангелието - заветът на Исус, е благата вест.

След това следва въпросът: како людье мыслите нашь онъ покой, или Kак хора си представяте, че той е нашият мир.

Реци слово твръдо - Kажи буквата, твърдо се придържай към Логоса! Стани християнин! Буквата вядя, която означава знам е отбелязана със знака В. Kогато разбереш, трябва твърдо да се придържаш, затова служи знакът Т. Щом опознаеш Логоса, трябва да се придържаш твърдо към Словото, тоест към Логоса. За Kирил Логосът е тъждествен на Словото, дълбока етимология и причина за човешкото съществуване. Славяните се отъждествяват с приятели, участници в Логоса. Славяните влизат в историята през IX в., в което също има символика /3 х 3/.

Почти всяка глаголическа буква може да се обясни по този начин. С това идеологизирано писмо Kирил написва първите славянски текстове. Първото, което е записал, е най-изтънченият, най-трудният и най-дълбокият християнски текст - началото на Евангелието от Йоан: "В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог".

Черноризец Храбър, първият аполог на славянската писменост, е добре запознат с всичко това. Той знае, че онези, които нападат наследството на Kирил, богохулстват, тъй като не може да се хули писменост, която е дело на свят човек и която е сътворена заради Божието слово. Всяка буква има разпознаваемо име, а свързаните имена отправят послание. Това свято и изпълнено със смисъл писмо славяните получават от свят човек, който според Житието и по убеждение на самия Черноризец Храбър е осенен от Бога. Така че не Kирил е съставител на азбуката, а самият Бог чрез него я изпраща на славяните! Легендата изхожда от историческата мисия на светите братя. В светостта на глаголицата вярват учениците и последователите на Kирил и Методий.

Глаголицата е създадена като затворена система. Документирана е в книги, датирани 150-200 години след смъртта на Kонстантин и Методий. Дори и в този късен етап от развитието си тя все още пази частично първоначалната си система от символи. По-късно в Хърватия глаголицата придобива ъглеста форма, така че в нея се запазва твърде малко от изконната графична идея на Kонстантин-Kирил Философ. Историческото и палеографското развитие правят своето. Буквите се променят особено много, когато се използват като инициални.

За да изрисуват върху страниците на глаголическите кодекси инициали, картини или миниатюри, както и в ръкописите на другите писмености и езици, глаголашите развиват особен тип изобразяване, т. нар. илуминации. Kакто на Изток, така и на Запад съществува подобна система на оформяне на инициалите, която дълго време запазва основната форма на буквата. С помощта на различни увивни растения, ленти и плетеници буквите се открояват и удебеляват, което може да се види по страниците на Асеманиевото евангелие. Едва по-късно, под влияние на византийската и бенедиктинската традиция сред очертанията на буквите се вселяват чудновати митологични животни. Те заживяват по страниците на кодексите, оформяйки фантастични буквени знаци. Такова е например Мирославовото евангелие, писано на кирилица. То е преписано от глаголически образец, а авторът на инициалните букви и илуминаторите вещо са украсили кодекса, следвайки образците на бенедиктинската школа от Монтекасино. Старите глаголически кодекси, директно свързани с Kирило-Методиевите образци, в по-малка степен ползват тератологични мотиви. Самата буква или буквата, подсилена от лента или плетеница, е обичаен глаголически инициал. Едва в по-късния период от развитието на глаголицата, когато се увеличава броят на илуминираните кодекси и когато са на разположение повече образци поради нахлуването на територията на глаголицата на античното наследство през Ренесанса, илуминаторите си позволяват по-голяма свобода и постепенно се отдалечават от схващането за директната разпознаваемост на всяка буква. Буквата С, която има особена важност сред другите глаголически букви, тъй като с нея се назовава словото /което означава и ум, разум и т. н./, започва да се представя като сова. По подобен начин се оформя и буквата иже, И. Совата е символ на мъдрост. Отново навлизаме в зоната на Логоса. Глаголашите оформят буквата като сова, считайки, че по този начин не грешат и не нарушават системата, не вършат грях, а по още по убедителен начин връщат символа на мъдростта, Логоса в писмеността.

Мислейки за глаголицата по този начин, разбираме уникалността й сред останалите азбуки. Тя е уникална преди всичко заради това, че е съставена от един човек, хуманен и религиозен, учен и дипломат, философ и богослов, възпитан с теологията на апостол Павел, който премахва сред християните границите между гърци и варвари. По това време на теологията на Павел не се позовава твърде много нито източната, нито западната църква. И едната, и другата подкрепят триезичната ерес. Kирил се бори срещу тази ерес първо във Венеция, а по-късно и в Рим. Методий продължава борбата до смъртта си в Панония и Моравия. Схващането, че мерило за християнството са гръцкият, латинският и еврейският език, тъй като Пилат Понтийски изписва на Христовия кръст на тези три езика "Тоя е Исус, Юдейският цар", Kирил обявява за безбожна заблуда. Според това схващане народите трябва да се откажат от езика си, даден им от Бога, за да станат християни! Във Венеция и Рим Kонстантин-Kирил и Методий се борят срещу триезичната ерес по време, когато цяла Европа, Изтокът и Западът, считат, че всичко, което не е написано на гръцки, латински или еврейски, води към ерес, разединение и разруха. Kирил и Методий единствени прокламират: всички, които мислят така, са еретици триезичници! Четейки историческите източници, днес можем да разберем стратегията на тяхната победа: в Рим славянските братя донасят мощите на Светия папа Kлимент, но и книгата за справедливото устройство на света.

Това е знаменитата книга на Дионисий Ареопагит /Псевдо Дионисий/ "За небесната йерархия", която Kонстантин-Kирил знае наизуст и тълкува в Рим. В небесната йерархия на върха стои Бог, а под него са ангелските хорове. Така трябва да бъде и на земята: духовната власт е над светската, Логосът над меча. На престола седи Божият наместник, той раздава земната власт, царските корони. А царете са до папския престол. С мощите на римския папа Kлимент Kирил спечелва папа Адриан II и Йоан VIII, духовенството и народа. С теологията на Дионисий Ареопагит пленява интелектуален Рим. Беседите на Kирил и тълкуванията му на философията на Дионисий за небесната йерархия поставят началото на нова политика на Римската курия към славяните. Папа Адриан II и Йоан VIII проявяват благосклонност както към глаголицата, така и към славяните. Благодарение на Kирил и Методий в световната политика влиза още един народ, славянският. Системата на триезичната национална нетърпимост рухва, отживелите символи на еретичната езикова тройственост са върнати на плочата на Пилат, откъдето тръгват. Стойността на тройството се изразява чрез истинската евангелска символика, чрез Логоса.

Повратна точка в становището за триезичието и за ролята на народите в историята е 870 година, когато глаголицата е защитена в Рим и става равноправна с останалите писмености поне за известно време. Глаголицата е писмо, чийто съставител е известен и той е свят човек. В това писмо е въплътена дълбоката теология, че всички хора са равноправни и имат еднаква стойност, че в християнството се встъпва като индивид, с широко отворена уста, изговаряща "азъ": "Аз вярвам и приемам", както казва Черноризец Храбър.

Превод от хърватски: Стефан Стоянов




Потребител:


Коментар:

1. Потребител: Тервел     Дата: 2010-05-01 08:05:21    
Философските л.айна на робите-славяни, склавини варвари и пр. боклуци

2. Потребител: леда-веда     Дата: 2010-10-31 09:39:43    
Тервел, ти си импотентен!

3. Потребител: катя     Дата: 2011-02-02 19:23:04    
Като прочетох този текст,нарасна моето самочувствие и гордост, че съм българка и научих много нови и интересни неща за Кирил и Методий.

4. Потребител: Българин     Дата: 2011-06-19 15:35:55    
Редно е славянските изследвачи да признаят ролята на България за това, че имат писменост днес. Както и за това, че имат църква. Добре е това, че се чувстваме близки, че имаме общи черти, че сме говорили, общ език (което не е сигурно). Но всичко се извръщава, когато те умишлено се опитват да изхвърлят българското и факта, че България повежда тази война със триезичниците. Без подкрепата на която и да е слвянска страна!Освен това Кирил и Методий не са просто славяни - те са българи както пише в житието на св.Кирил. И до днес около солун живеят български малцинства!Иначе става така, че славянският род много обича, само когато ни ползва.

5. Потребител: Българин=Славянин     Дата: 2011-06-24 20:42:14    
Постинг № 4 е просто исторически неверен. Причината за създаването на глаголицата са чехите и тяхната борба срещу германизацията. Тази борба не е свършила с унищожението на Хитлер. И "Българин" помага, без да съзнава, на германизацията на западните и турцизацията на южните славяни, каквито сме ние, българите. Прости им, Господи, те не знаят какво вършат!"- казва за такива наивници `ала "ЛъжеБългарин" Христос.

6. Потребител: Българин>славянин     Дата: 2011-06-29 18:59:39    
желанието да се идентифицираме и унифицираме със славяните е = на самозаличаване. То е характерно за определено ссср-ско мислене. А иначе не са то

7. Потребител: продължение     Дата: 2011-06-29 19:13:32    
точно чехи, а великоморавци, част от които са и чехите по това време. Княз Светополк, наследника на Ростислав, обаче отхвърля глаголицата, православието и славянското богослужение и се насочва към Германия. А ученицита на покоините веч
Същината обаче е в това, че основата на езика, върху който е съставена глаголицата е български диалект. Ако трябва да сме още по прецизни това е южно-славянски диалект, на славяни, които са живели край Солун. А те и до днес наричат себе си българи и говорят на български. Затова в много исторически извори пише, че след като създал азбуката св. Кирили превел първо евангелието на български. За моравски език няма нищо.

8. Потребител: съжалявам за накъсването     Дата: 2011-06-29 19:18:10    
точно чехи, а великоморавци, част от които са и чехите по това време. Княз Светополк, наследника на Ростислав, обаче отхвърля глаголицата, православието и славянското богослужение и се насочва към Германия. А ученицита на покоините вече Кирил и Методий са продадени като роби.
Същината обаче е в това, че основата на езика, върху който е съставена глаголицата е български диалект. Ако трябва да сме още по прецизни това е южно-славянски диалект, на славяни, които са живели край Солун. А те и до днес наричат себе си българи и говорят на български. Затова в много исторически извори пише, че след като създал азбуката св. Кирили превел първо евангелието на български. За моравски език няма нищо. За руски език тогава също нищо не пише. Макар сега Накакви руски учени да се опитват да изкарат накакъв староруски език от от 10 до 13 век че и преди това! Великата русия, трябва да признае, че има азбука и църква благодарение на България. За друго спор няма!

9. Потребител: За чехите     Дата: 2011-07-08 00:20:24    
И Русия, и България и всички славяни трябва да благодарят на чехите, че имаме славянска азбука. Защото българските славяни са живяли поне 5 века до Византия, но ромеите не са ни създали азбука. А точно благодарение на желанието на великоморавците, което значи 100 % чехи, се създава глаголицата. А солунският диалект, безспорно е български, но преди всичко е славянски. Доказателството: чехите веднага започват да пишат и да говорят на този "солунски диалект", който си е бил поне 95 % еднакъв с тогавашния чешки, тоест великоморавски. Чешки и словашки де факто днес. А за този, който подписва постингите "Българин", да напомня: След Освобождението, за да върнат жеста към българските славяни, на чийто диалект е създадена общославянската азбука, в България идват редица чешки интелектуалци: Иречек, братя Шкорпил, Вешин, Мърквичка, че и създателите на българския футбол. Ще или не ще, "българин" е славянин. Впрочем, суфиксите, наставките на "-ин" в български са поне 10 хиляди: Селян-ин, варвар-ин, славян-ин, граждан-ин, ком-ин, Злат-ин, гостен-ин и т.н.

10. Потребител: помагащ     Дата: 2011-11-22 00:54:36    
Нищо не се казва за духовната страна на глаголицата. Знаците се делят на четири, като посоките на света. Всяка буква от глаголицата отговая на 100 години. В горната част над хоризонтала е духовния свят и неговото въздействие върху хората славяни, изразени със заврънтулките триъгълничета, кръгчета и т.н. - всяко със своя смисъл. Под хоризонта са означени чисто материалните години в развитието на българския народ. Лявата и дясната половина спрямо вертикалата са миналото и бъдещето. Симетрия, асиметрия, хармония и дисхармония - всичко това е вплетено в глаголицата чез прозренията на светеца Кирил Философ и е предадено на поколенията като предричане.:lol

11. Потребител: помагащ     Дата: 2011-11-22 00:59:18    
Извинете, понякога не ми излиза "р" при по-слаб удар в бързината.

12. Потребител: Честен славянин     Дата: 2012-02-20 15:46:16    
Русия и през ХVІ в признава ролята на България в славянството

В Националния исторически музей чрез сектор "Културно-историческо наследство" при Главна дирекция "Криминална полиция" постъпи изключително ценна старопечатна книга, липсваща досега в българските хранилища, съобщиха от музея. Това е книгата на Теофилакт, архиепископ на България /така се е самообозначил авторът на корицата/ "Тълкувания на четирите евангелия от Новия завет". Тя е издадена в Париж през 1542 г. Теофилакт /1090 - 1146 г/ е назначен в зряла възраст за архиепископ на "Българската Автокефална /самоуправляваща се/ Архиепископия". Тя е основана от император Василий ІІ през 1018 г и включва всички епархии /църковни окръзи/ на Българската Патриаршия в Мизия и Македония, в която била ликвидирана от императора след завоюването на България. Българската архиепископия получила дори епархии в днешна Северна Гърция, Албания и... Южна Италия. За седалище бил определен град Охрид. Титулът на шефа й бил: "Архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България". За да бъде по-кратък титулът, архиепископите се подписвали често или с прилагателното "български" или с "архиепископ на България", както е в случая. Съчиненията на византийския писател и теолог Теофилакт Български, Охридски архиепископ /ок.1084 - 1107/, известни досега, са многобройни – той е изключително продуктивен автор. Някои от тях са много ценни извори за историята на Византия и българския народ през 10-11 век. Най-важно за българската история и литература е неговото Пространно житие на Св. Климент Охридски, както и Служба за светеца. Неговите Тълкувания на четирите евангелия от Новия завет се считат за постижения на византийската екзегетика и са признати и досега както от Православната, така и от Западната църква. Първите преводи на произведения на Теофилакт Български на латински език излизат през 1477 г в Рим и през 1518 г в Париж /по това време произведенията му погрешно се приписват на Атанасий Велики/. През 1524 г са издадени, вече под негово име, Тълкуванията на четирите евангелия от Новия завет в Базел. Следват многобройни преиздания, сред най-ранните и най-ценните от които е и изданието от 1542 г в Париж. Първият превод на старобългарски език на Тълкованията е издаден в Москва през 1648 г в четири тома под името Благовестник или Толкование блаженнаго Феофилакта, архиепископа Болгарского на Святое евангелие. След консервация старопечатното издание на Теофилакт Български ще украси витрина в ІV зала на Националния исторически музей.

13. Потребител: Царството на славяните     Дата: 2012-10-30 11:44:45    
Книгата "Царството на славяните" на Мавро Орбини ще бъде представена на 1 ноември от 16,00 в мраморното фоайе на Столична библиотека, съобщиха организаторите. Българското издание излиза от печат на 01 ноември 2012 г, в деня на българските будители и в годината, в която се навършват 250 години от паисиевата "История славянобългарска". Aвтори на встъпителните статии са проф. Надежда Драгова и проф. Джузепе Дел Агата, познавач и изследовател на делото на Мавро Орбини, преподавател в университета в град Пиза. Преводачи на текста от староиталиански са Симеон Тодоров и Елица Попова. Тодоров е известен преводач с изключително богат опит в превода на исторически текстове от италиански от 17 - 19 в, а Попова е млад лингвист и учен, занимаващ се със сравнително езикознание, с доказани качества и умения на преводач от романски езици. При подготовката на текста за печат бе извършена огромна изследователска работа. Бяха проучени повече от 1900 имена, географски названия и исторически събития, за които говори авторът. Отговорен редактор на проекта е доц. д-р Пенка Ватова. Изданието се реализира с подкрепата на Министерство на културата и Фонд "13 века България". На представянето за автора и книгата ще говорят проф. Надежда Драгова и проф. Джузепе Дел’Агата. През далечната 1601 г в град Пезаро на италиански език излиза от печат книга с удивителното заглавие "ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ". Дотогава такова понятие не съществува. Няма и подобно царство на картата. Нейният автор, Мавро Орбини, католически монах от славянски произход, разказва историята на славяните в Югоизточна Европа. Неговият разказ е предназначен да отвоюва тяхното равноправие с всички останали страни и народи. Не е случаен фактът, че книгата е написана на италиански език, за да може да бъде прочетена не само от представителите на духовенството, но и от италианските аристократи и търговци. Светът приема автора на тази книга като рицар, изпратен от цялото славянство /Надежда Драгова/. Благодарните славянски народи бързо я приемат и благодарение на Петър Първи я разпространяват на руски език – тя е отнесена на Балканите, където през 1761 г я прочита първият национален български историк – йеромонах Паисий Хилендарски. Той преписва българския раздел и когато се завръща на Атон, още на следващата година, 1762-ра, завършва своята "История славянобългарска". През 1983 г в поредицата "Чуждестранни историци на България", кн. 1, е публикуван в превод на български откъс от книгата на Мавро Орбини. И това е всичко, с което е запознат българският читател от "ЦАРСТВОТО НА СЛАВЯНИТЕ". Цялостен превод на тази книга, изиграла съдбовна роля в историята на българското възраждане, не е направен.
През 2009 г. издателство “Дамян Яков” и Столична библиотека подготвиха и публикуваха фототипно издание на книгата на "Царството на славяните". Изданието бе представено за първи път в библиотека "Тургенев", в рамките на Дните на София в Москва. Копия от фототипното издание бяха подарени на библиотека "Тургенев", на Руската държавна библиотека и на Всерусийския институт по история. Тогавашният кмет на София Бойко Борисов подари копие от книгата на кмета на град Москва Лужков. През същата година по време на традиционната аудиенция при папата за 24 май сред даровете, които българската делегация, ръководена от президента Първанов, занесе на папа Бенедикт ХVI, бе фототипното издание на "Царството на славяните". Екземпляр от книгата бе подарен и на Ватиканската библиотека.

14. Потребител: Славомир     Дата: 2012-12-09 23:17:29    
Чавдар Бонев – Праславянските племена – download
chavdarbonev.zvezdi.org/bg/download.html - Кеширана версия
Можете да отворите или свалите "Праславянските племена" – Част I оттук. Можете да отворите или свалите "Праславянските племена" – Част II оттук.

15. Потребител: Велика Славяния     Дата: 2013-03-09 11:01:25    
"Речник на църковнославянския език" е голям книжовен и културен подвиг на своя автор – архимандрит д-р Атанасий Бончев. Това каза доц. д-р Елена Узунова, архивист от отдел "Ръкописи и старопечатни книги" при Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" по повод излизането на втори том на речника. "Тези думи са 26 000 речникови единици. Това за един човек, който работи с речници, е един голям лексикографски труд. Това е речник, направен много пунктуално"- каза доц. Узунова. За всяка една от думите са дадени всички нейни значения и специфичните нейни употреби, т.е къде, в кои типове книги, в кои типове текстове се употребяват. Заедно с това са приведени и гръцките съответствия на тази дума. Авторът е използвал големи лексикографски източници, които са му били достъпни. Работата по речника е изисквала пари и това е причината за излизането му 11 г след първия том. "Ние нямахме пари, за да може да се издаде този речник. Имахме нужда от помощ за набирането. Благодарение на материалната подкрепа на монашеското Зографското братство в Света гора успяхме да го направим"- посочи тя. "Освен помощта на Зографския манастир, ние кандидатствахме в конкурсите за издаване на справочници, енциклопедии и речници на Фонд "Научни изследвания". От тях получихме пари за отпечатване"- отбеляза доц. Узунова. Причините за по-късното издаване на втори том на речника са комплексни, но не защото сътрудниците на Народната библиотека и самата Националната библиотека като издателство не е искала да си довърши започнатото дело, да бъде цялостно издаден този речник, заяви доц. Елена Узунова.

16. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:29:44    
Вижте panaiotov.hit.bg/index.htm
А с днешната дата:

Българското Било

Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух, от българомразци, от българоотрицатели, българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници


Заглавието „БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ИСТОРИЯ” – том ІІ и представянето й от нейния главен редактор и съавтор са наистина обещаващи, но и двете неща подвеждат, видно от писанията на взелите отношение в електронната мрежа, които обаче още не са чели самия труд. Но всъщност тези реплики могат да бъдат обобщени по-скоро като пожелание „на добър час” в изпълнението на тази отговорна мисия и няма как от подателите им да се изисква повече. За съжаление обаче, техните очаквания няма как да се сбъднат.
Веднага трябва да заявя, че съм изненадан от проф. Пламен Павлов, който със същото си по значение участие в поредицата „БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРИ. СВЕТОВНИ ИМЕНА ОТ НАШИТЕ ЗЕМИ” направи поредната си изключително сериозна научна, творческа и организаторска крачка в разкриването на истинската българска история. Сега обаче завоят в обратна посока е направо шокиращ! (Нещо подобно изпитах, когато преди години изведнъж почти изцяло беше подменен редакторският състав на вестник „Монитор”, който си „позволи” да публикува доста материали за българското историческо битие преди 681 г., и то специално тук – на Балканите, както и за това, че сме първите християни изобщо! Същото май се случи и с вестник „Родово имение”.)
Сегашната „Българска национална история” като заявка представлява огромен проект. Първият том е два пъти по-дебел от втория и разглежда древната история на Балканския полуостров и културата на траките. 450-те страници на втория обаче могат да удовлетворят само българомразците; дори не и българоскептиците и българоотрицателите, защото е струпана огромна фактология.
Какво тогава да очакваме от следващите 14 тома, след като фундаменталният въпрос на българската историография е опорочен?
И след като няма средства за функционирането на БАН, може ли да се отрече правото на въпрос: кой обезпечава работата на новосъздадената Българска академия на науките и изкуствата (БАНИ) с нейните Национален център по българистика и Научен институт по българска национална история, от името на които излиза въпросното издание? Да не говорим за другите звена, които също би следвало да са вече налице в едно такова уж-национално научно формирование.
Читателите на издадения труд със сигурност ще се почувстват във вихъра на информационен тайфун, при което обаче не могат да се идентифицират тези, а само отрицания на всички известни такива. Липсват академичен стил и тон. Липсва последователност. Липсва повествование. Липсва послание. Да не говорим за величие и гордост . . .
Все пак става дума за НАЦИОНАЛНАТА, т.е. НА/РОДНАТА НИ ИСТОРИЯ/ЛЕТОПИС и тя би следвало да е четима и за подрастващи, и за техните родители, и за любознателни, и за чужденци дори. Аз поне не можах да открия потвърждение на твърдението, че е съставен един „увлекателен разказ” и с чиста съвест заявявам, че „социалистическият” ни исторически многотомник и следващите изследователски трудове от същия калибър са далеч по-сполучливи. Тук най-вече имам предвид „История на българския народ” под редакцията на покойния вече проф. Георги Бакалов, която все още е в процес на издаване.
Но май най-добра народопросветителска и душевъзвисяваща работа върши някоя „малка книжица” – като Паисиевата. Доказва го буквалното разграбване на „ГОЛЯМАТА КНИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ” на издателство „ПАН” с автор Станчо Пенчев, която от няколко месеца, без реклама и шум, е на челни позиции по продажби. Просто защото купувачът, още преди да стане неин читател, интуитивно усеща, че именно в нея ще намери онова, за което писах малко по-горе. И рисунките, и още първите думи електризират сетивата и чувството за ИСТОРИЧНОСТ: „Най-старата история на българите, записана някога във Волжка България, започвала с думите: „Българин значи мъдър, знаещ човек”. Така са смятали и всички древни народи, с които са общували и воювали нашите прадеди.”
Единството на коментирания тук академичен труд е разкъсано от напълно самостоятелните – бих казал – студии на историци и археолози (без да изключвам лицата с други специалности; какъвто съм и аз самият), писани в различно време и със сигурност с различна цел и в различен контекст. При това не малка част от авторите вече не са между живите и аз се съмнявам, че те самите биха желали да видят такъв краен резултат от своите изследвания и творчески усилия. Като цяло томът е придобил вида на сборник доклади от конференция.
По съществото на представената информация читателят ще установи, че е отречена връзката ни с народите от Далечния Изток. Отречен е дори специално досегът ни с китайците. Отречени са и връзките ни и със Севера, и с Юга. Отречена е връзката ни с Волжка България. Историята на волжките българи „Джагфар Тарихъ” е обявена за фалшификат.

17. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:33:56    
Както в случая с „Веда Словена” трябва да повярваме, че един-единствен човек може да състави три тома по 350-400 страници с времеви растер от десетки хилядолетия и многопланови връзки с наличните писмени свидетелства и артефакти. И най-сетне: отречена е също древната, изначалната ни връзка с Балканския полуостров! Само някъде по средата на така очертания периметър, от другата страна на Черно море, е описано едно гъмжило от народи, които така са се били помежду си, така са се размествали и размесвали, така са чергарствали, че не е останало нищо относимо нито към Аспаруховите, нито към днешните българи. Да не говорим за равнище на бита, за градежи, стопанство и култура, а още по-малко за наука и други постижения на духа. Да вземем дори само Българския календар: налице е само една квалификация в предговора по отношение на точността му – „бомбастично твърдение”! Да вземем само един негов аспект. Нима за тези наши историци не е предостатъчно „термоядрено бомбастична” гениалната идея нашите царе да получават календарни прозвища според годината на възкачването си на престола? Така се създава една непоклатима хронология, която дава възможност за съотнасянето й към всички лица, събития и отношения както в държавата, така и спрямо други държави и техните календарни системи. От хилядите обобщаващи страници за същността на Българския календар в една наша национална история следва да има отделна глава за него. Но и пренебрегването е метод за омаловажаване и манипулация.
Подобно е и „постановеното” за „Именника на българските канове” (въпреки че в него очеизбождащо пише „князе”): „Получената 165-та година едва ли е свързана с конкретно събитие, но дори и да е така, споменът за него се е изгубил безвъзвратно.” И тук съставителите не са искали да се задълбочават, защото ще трябва да пишат за Европа и Балканите, а не за далечните азиатски простори. А това е извън тяхната историческа концепция.
На Кубратовата България наистина е отделено доста място, както се изтъква от самите тях, при което обаче Кубрат е представен като „цивилизационен продукт” на Византия, добил по този начин познания и опит за изпращането му като „юпи” или „агент за влияние” отвъд Черно море, за да създаде там държава под чужда диктовка и контрол. (Ситуация от напълно съвременен тип: както се казва, повтаряне на историята, но с нарастваща доза пародийност.) Та този „проект” наистина бил успешен, но не става никак ясно като как така в писмените източници тази държава фигурира като „Старата Велика България”? А след смъртта на Кубрат всички се разпръснали както при строежа на Вавилонската кула или подобно на „кратковременните формирования” на Александър Македонски и Атила.
Едно също така подронващо самочувствието впечатление при прочита на „новата” ни история е, че упорито продължава утвърдената вече „технология” на тълкуване на археологическите артефакти – всички украшения, съдове, одежди, оръжие, всякакъв инвентар и прочее, които са ползвали нашите владетели и техните поданици, са или подарени им от други в знак на дипломатическа куртоазия, или са поръчани в чуждестранни работилници, или (най-вече) са заграбени като плячка при военните им набези . . .
А какво да кажем за факта, че е пропуснато публикуването и коментирането на картата на Светите Евсевий и Йероним, на която черно на бяло в края на ІІІ и началото на ІV век пише: „Мизия, тук и България”?
„Равенският космограф” пък е представен в на мен поне неизвестен текстови вариант, при който изразът „В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят” фигурира като „. . . отскоро българи живеят” и дори е направена уговорката, че „съществува мнение, че добавката за българите може да е по-късна” (стр. 34, горе). Тоест, гледната точка на съставителите винаги клони към „историческия минимум”.
Тогава какъв друг извод би могъл да бъде направен, освен че още по-усърдно продължава линията на „обосноваване” на постановката, че дори през V – VІ век все още ни няма на Балканите. Как при това положение да открием нещо и за Анастасиевата стена? За Великата китайска пък изобщо да не говорим. Това, наред с президент Петър Стояновата „македонщина”, сигурно би било причислено към „историческата романтика” . . .
Така наречените славяни пък, които „като море залели Балканите”, нещо се губят в представената картина, но може би присъстват повече в първия том, който – признавам – само съм разгръщал и при описаната ситуация бих го ползвал само за справки по отделни въпроси.
Към всички други досегашни опити за обобщаване на българската история са лепнати не по-малко „адекватни” на моите цветисти определения: „спекулативно интерпретиране”, „свободно съчинителство”, „невероятни хипотези”, „митологизация”, „патриотарска профанация”, „абсурдни преувеличения”, „патриотарски емоции, брътвежи, екзалтации”, „самоцелно и произволно „създаване” на славно минало”, „безкритично популяризаторство” .

18. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:36:39    
Изведен е дори „социокултурен феномен”, вменен на „почти всички народи от бившата социалистическа общност”, породен от „по-екстравагантно настроени историци” и „безотговорни лаици” вследствие разкрепостяването, настъпило след 1989 година. Използваните за това „явление” изрази са: „историческа фантастика” и „фолк-история” (изписано също и на друго място на английски – „folk-history”). На места дори тонът на изложението придобива вид, от който по-възрастните читатели могат да се почувстват като на партийно събрание отпреди 10 ноември, та дори да ги побият тръпки като на някой от сталинските процеси още 50 години по-назад. Сякаш от трибуна прозвучава заплашителен глас над тръпнещи от ужас „народни маси”: „В заключение трябва да се подчертае, че е необходимо изграждането на подчертано критичен подход към подобни „нови извори” за древното българско минало, които определено могат да бъдат свързани с чужди политически внушения или са плод на историческата „фантастика”!” (стр. 82, горе). Тоест, до известната формулировка „шпионаж в полза на чужди сили или държави” и репресиивни действия от миналото, за които чуваме и гледаме, че все още „най-безкомпромисно” се прилагат в Китай и Северна Корея, остава само една крачка . . .
Съвсем сериозно смятам, че от този текстови корпус не може да бъде изведено нищо, което да се нарече историческа памет, да не говорим за национален дух!
Самата „конструкция” на този труд влиза в драстично противоречие със заявените научни и социални претенции, преплитайки морализаторска критика и задочни полемики със съвременни изследователи, чиито идеи просто се отричат без аргументи, но нищо не се утвърждава в замяна. Не се посочват нито конкретни трудове, нито текстове, нито съждения и изводи на критикуваните автори, а само са заклеймени тяхната „самозаблуда” и „ненаучност” чрез изрази от сорта на цитираните. Като че ли тук му е мястото за такива прения . . .
Приносът на Георги С. Раковски за българската историческа наука е изцяло пренебрегнат. Поп Йовчо от Трявна също не вдъхва доверие у съставителите. Паисий, Спиридон Габровски, Юрий Венелин, Гаврил Кръстевич, Андрея Милошич и други според тях са попреписали оттук-оттам или един от друг. А д-р Ганчо Ценов, също без никакъв анализ, е наречен „екстравагантен изследовател” и неговите „наивни схващания” са класифицирани като „отдавна неактуални за сериозната наука, въпреки упоритите опити на някои дилетанти у нас напоследък да ги реабилитират и популяризират”. И всичко това на четвърт страница. Всичко останало е написано въз основа на чужди източници. Излиза, че сме толкова некадърни, та не можем да излъчим личности, които да съберат и систематизират познанието за нашето историческо битие.
В този ред на мисли възниква въпросът: Щом е отречена древната ни и исконна връзка с Балканския полуостров, какъв е смисълът на първия том?
Така с много думи и логически криволици отново сме изкарани малобройни диви номади с неясен произход, случайно следствие от напълно хаотични смешения; късни пришълци, попаднали на днешното си местоживелище покрай други народи, увлечени от необузданите им завоевателски пориви. Тоест, не можем да имаме каквито и да било претенции за земята, която обитаваме и дори – на фона на днешното ни незавидно икономическо и социално положение, миграция и демографска катастрофа – би следвало да се посвием още и да приемем всички „по-нуждаещи се” или най-добре би било направо да напуснем „тази територия”. (Такива изказвания има вече срещу руснаците – че страната им била по-голяма от необходимото.)
Днес сме свидетели как милиони българи за две десетилетия и половина бяха буквално прогонени от страната, при което насаждането на исторически нихилизъм се явява сериозен инструмент в ръцете на „организаторите”. Отколе е ясно, че историята е свързана с претенции. И друг път съм казвал, че историята е нотариален акт за собственост не само върху общия ни дом – хилядолетното българско землище, но и върху духовните и материалните ни постижения. В този смисъл д-р Светлозар Попов особено сполучливо говори за Българската Демосфера (чуждица, но като за пред другите можем да се издокараме „по-модерни”).
Изненадващо възмутително във визирания втори том е неотклонното следване на внушената ни от чужди недоброжелатели линия – най-мазохистично да се самонаричаме варвари! (Тук възмущението ми избива и от спомен във връзка с кандидат-президентско предизборно телевизионно интервю на проф. Иван Маразов. Тогава той на думи потвърди, че траките са българи, но в по-нататъшните си трудове продължи да превъзнася „гръцката цивилизация”, „гръцката култура” и всичко гръцко, неотменно прикачвайки определението „варвари” към нашия собствен народ и сродните ни такива.)

19. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:39:24    
А вече все по-често и западни учени признават, че тази уж-цивилизация е изцяло съчинена и пришита в края на средните векове и най-вече през петдесетте години съществуване на самостоятелна гръцка държава преди нашето Освобождение от турското робство; именно робство, а не „присъствие” – с всичките му пазари за роби и стотици хиляди по „три синджира”. Има ли такова нещо в гръцкия национален епос? Има ли изобщо такъв? Излиза, че гърците 500 години са живели необезпокоявани от никого, в мир и съгласие с турците, и само са преписвали древни ръкописи от преди новата ера и от времето на не по-малко преиначената също от тях Византийска империя. А по средата – пълен вакуум. И добре че са те, та и ние да почерпим сведения за нашата история. (За подробности: http://www.theonion.com/articles/historians-admit-to-inventing-ancient-greeks,18209/) Също и през 70-те години на миналия век здравата е поработено по въпроса. Цитирана е участничката в проекта Емили Уайтман как било преценено, че никой не би се засилил към това „бунище, дупка, яма, гъмжаща от котки, за да проверява истината”. И нима самите древни автори, начело с Херодот, не са писали, че гърците са взели от траките и науките, и митологията, и боговете. По същия начин може да бъде зададен и въпрос: Има ли румънски национален епос и как изглежда той? Освен ако така наречените румънци не са се постарали междувременно да преведат едно-друго от българското си битие. Сякаш напълно извън вниманието ни остава фактът, че от тридесетина години на Запад са налице исторически разработки, та и атласи, които буквално изцяло орязват българската история и представят България като „държава, възникнала на територията на разпадналата се Османска империя”! Виждаме също каква историческа пародия се разиграва през последните няколко години и в Македония . . . Ето какво става, когато се поработи по даден въпрос само петдесетина години: можете да сглобите помашки, шопски, капански, каракачански и какъвто си искате етнос, а после и нация, и държава. Къде остава тогава верността на написаното в пътепис от бенедиктински монах през 1308 г.: „България е голямо и богато царство и река Дунав тече през средата му.”)


Край на І част



ІІ част

От казаното следва вече да е станало пределно ясно, че аз съм от онази категория четящи и тълкуващи „дилетанти”, които авторите и съставителите на въпросния труд в следващите си томове може да охарактеризират като творящи „chalga-history”.
За по-голяма точност ще предам тук възможно най-накратко своето и на моите съмишленици „историческо кредо”, което всъщност съставлява основния проблем на нашата историческа наука и историография:
Ние, българите, сме един от най-старите народи на планетата Земя! (ако не и най-старият, ако вярваме на Петър Дънов, на Св. Иван Рилски, на книжовника от ХV век Лаоник Халкондил и много други). Бели, хубави (виж bello итал.), божествени хора; Болг-арии – свободни, благородни хора; хора на Истината и Знанието. Няма друг народ на нашата планета, чието име да е документирано с повече от 350 значения! (Няма друг такъв с 200, със 100, с 50, с 30 . . .) (само дисертацията на Христо Тодоров-Бемберски изброява 254 значения). Това означава време – десетки хилядолетия! Ние носим в себе си парещо усещане за безкрайността на времето! (Усещал го е и Васил Левски – потомъкът на древния род Кунча, представителите на който са били приближени на Атила от рода Дуло.)
Ние сме възникнали като народ и държавност тук – на Балканите (Земята на митичните и библейски великани, великите канове). Тук е Скандия, Скандавия (спомнете си Паисиевите скандавляни и остров Скандза; всъщност „като остров на изобилието сред другите пустеещи земи”), тук е Рак-Хива, тук е Ематия – Небесната твърд и Земният Едем. Доказва го природата ни. Доказва го езикът ни. Доказва го генетиката. Доказва го геологията. Доказват го немалкото все още неунищожени писмени и веществени свидетелства. Доказват го буквално тонове изследвания и литература, които според нормалната логика просто няма как да бъдат пренебрегвани, но съставителите на разглежданото тук писание са направили точно това. Защото излиза извън наложената им историческа концепция. Няма как другояче да бъде тълкувано доказаното им знание и повратното му тълкуване! При това не малка част от „инкриминираната” историопис е от чужди автори. Те ли да ни учат на нашата истина?
Но да продължа. Въпреки хармонията, в която нашите деди са живели с природата, десетки космически и геологически катаклизми са принуждавали голяма част от тях да търсят други места за живот и препитание. Може да се проследи, че тези бедствия всъщност са имали само „разселваща” функция, а не унищожителна; не хаотична, а напълно оправдана от една по-висша разумност. Така сме шествали и усядали, създавайки повече от 60 държави по целия свят. При това не сме покорявали, не сме поробвали, не сме унищожавали народи и цивилизации.

20. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:56:31    
Приемаме всички, предаваме знанието си и се учим от всички. Много от другите народи са се стремели да се присъединят към нас, други са канили наши знатни (знаещи) за царе – защото нашите кунинги (кънигачии, книжници) не са имали корист. Използвали са възможността да експериментират. – Точно както Бог твори Вселената и я населява с обич и загриженост, така и нашите предци са искали да у/съвършенствуват: да подпомагат и развиват други култури, да творят писмености, да добиват знания, да създават ред и справедливо управление. (Доказват го съхранените стотици томове Тан-гур и Кан-гур (или -джур) – познанието, ръководството (наръчниците) за небесното – божественото, и за царското – земното управление. Свидетелстват преданията и легендите.
Огромен изследователски материал не само в този аспект се крие и в нашите народни песни, в обичаите, в наименованията. Кой друг народ на тази планета има записани повече от 400 000 песни? За сравнение: следващите по брой са тези на германците – 50 000, а французите пеят по-малко от 9 000. Изследователите от по-близкото минало, които в училище са били „заквасвани” с „тюркската” лъжа за азиатския ни произход и преселничество, непрекъснато се сблъскват с противоречието, че уж сме пришълци завоеватели, а обичаите ни са същите като на траките, докато при гърците те липсват (виж Иван Венедиков – „Златното гумно на прабългарите” и „Златният стожер на прабългарите”).
Продължавам. Последният страховит катаклизъм бил преди 7519 години. Доказват го и астрономите. Космическо тяло, доста по-голямо от Земята, за пореден път преминало близо до нея и я разтърсило с гравитационното си въздействие, променяйки параметрите на орбитите на всички планети от Слънчевата система. Това наложило да се извършат нови наблюдения, за които са необходими поне 2000 години, за да бъде коригиран Българският календар.
Земетресенията разкъсали връзката (понта, моста) между Средиземно море и тогавашното Евксинско (гостоприемно) сладководно езеро, което после се превърнало в сегашното Черно море. Солената вода нахлула в Черното (вече не толкова гостоприемно) море и повишила нивото му с 90 – 120 метра. Всички сладководни риби и други организми измрели и дълго време това море било мъртво, „почернено” от гигантската екологична катастрофа. Постепенно се възстановило, но вече се изпълнило със соленоводна флора и фауна. Геологията, зоологията, дендрологията и други науки детайлно са описали предишното състояние и случилото се. Картографирани са и старите брегове, и залетите земи, което заливане според изчисленията е станало със скорост по-малко от километър на ден в продължение на три месеца. Това дало възможност на повечето хора да се разбягат във всички посоки и да спасят живота си, но почти всичко, което имали, останало под водата. И то е там и днес – всички постройки, всички предмети, цялата керамика, всички паметници и надписи!
Всеизвестни са трудовете на океанографа проф. Петко Димитров и съвместното популярно изложение на тези разкрития от американските изследователи Уилям Райън и Уолтър Питман в книгата „Ноевият потоп”. А и във всеки наш регион има предания за този вече изведен като научно понятие Черноморския потоп, при което описанията напълно отговарят на посочените причини, въпреки че хората не са могли да знаят за тях (виж например Борис Илиев „При извора Петте пръста. Легенди и предания от Лудогорието”).
Но на историческата науката и на археологията не им се позволява да извадят на бял свят намиращото се под водата. Въпросът защо? има един-единствен отговор. И може да му се отговори с друг един въпрос, който ще задам след малко. Въпреки че едва ли е нужно, защото това е една от „обществените тайни” с международна известност.
Следващият подобен, но относително по-слаб катаклизъм със същия причинител бил около 1600-та година пр.н.е. и тогава избухнал вулканът Санторини и унищожил така наречената Критско-Микенска цивилизация. Ето, и на остров Крит има връх Мадара, висок 1783 м.
Така българите пребивавали на много места по света, запазвайки обаче спомена за истинската си родина и стремежа да се завърнат отново в нея. И както сега милиони от нас – поради бедственото си положение – заминават за други страни, така и след 300, 500, 1000 години всеки ще може да пише, да се позовава на свидетелства и да „доказва”, че българите произхождат от Италия, Испания, Англия, Канада, Австралия, Америка и къде ли още не.
Разбираемо е, че завърналите се носели със себе си нов опит, нови виждания, нови стремежи. Те казвали: Ние сме наследници на нашите тукашни деди; ето, завърнахме се и искаме да направим това и това. Нямало как да не се стигне до противоречие с вижданията на онези, които били потомци на същите предшественици, но отстоявали същността си тук, на същата майчина и бащина земя. Възниквали спорове и свади – както се казва – „кой да води бащина дружина”, които на моменти прераствали в братоубийствени стълкновения. –

21. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 10:59:16    
Така както само допреди десетилетия две села са можели да се сбият за някаква межда, извор или кория. Центровете на събитията се местели. Едните създали Троя, другите създали втора Троя. Едните създали Рим, другите създали втори Рим, а още по-други – трети, четвърти, пети Рим. Всеки доказвал, че е достоен за общото наследство. Съюзявали се и противоборствали, спорели и се надхитрявали. Изтласквали се, разделяли се и накъсвали земята ни. Но пък и не се унищожавали докрай и дори се пазели взаимно при чужди нашествия и опасности, защото знаели, че са от едно потекло. (Защо иначе папата ще пише на Калоян: „Нам е известно, че принадлежиш на стар римски род . . .”, а той пък в друг контекст отвръща: „Че кой по-добре от нас знае за Троя и за войната срещу нашите прадеди?” Манасиевата хроника пък съвсем недвусмислено ни казва, че „При цар Константин Брадати Погонат при своите братя траките дойдоха българите през река Дунав.”)
Така продължава и днес.
Това обаче е дало възможност на други народи да се намесват и да откъсват територии. Съюзявали се с други чужденци и използвали всяка завоювана позиция като отправен рубеж за нови набези. Стигнало се до падане под чуждо робство.
Тези чужденци знаели отпреди, че разединението на противника е силно оръжие, но един ден осъзнали още, че най-ефикасното въздействие срещу него е унищожаването на историческата му памет и народностното му име. И се заели най-усърдно с рушене на нашите паметници и писмена. Успели дори да „изместят” напред във времето грамотността ни. Омаловажавали постиженията ни. Записали дори, че те ни били покръстили. Търкали нашите пергаменти и отгоре писали преиначени преводи и измислици в наша вреда (палимпсести; Не съществуват български палимпсенти върху гръцки или други текстове!). И един ден ни се присмели: „Вие сте по-стари от нас и сте преди нас тук, но сега вече не можете да го докажете.” Започнали да „подпомагат” и да изпращат при нас „учени” – сталтенберговци, татишчевци, шльоцеровци, рьослеровци, тунмановци, шкорпиловци, иречековци, шафариковци, фехеровци, които да ни „поучават” и да ни „доказват”, че сме пришълци и завоеватели. При това те не се свенят да признаят, че действат не като учени в търсене на истината, а по ясна „политическа поръчка”. Карел Шкорпил заявява при пристигането си у нас през 1881 г.: „Изпратен съм с мисия в България, подобна на тази, с каквато бе натоварен английският археолог Едуард Търнерели при изучаването на Булгар – да потвърди пред Европа, че Волго-Камските Българи са татаро-монголи, а аз – че Балканските Българи не са потомци на Аспаруховата ордица…”
Нещо повече: Точно такива „мисионери” подмамили наши историци да препишат и доразвият техните подсказки и да ги издадат от свое име. А после техните поръчители се позовавали на тях, като при следващите войни и следвоенни преговори казвали: „Ето какво са писали вашите историци и какви карти са начертали.” Така само за по-малко от две столетия свили земята ни до „една волска кожа”, а после – до „една човешка длан”.
Съвсем същите „чужди политически внушения”, но с обратен знак, ще прозрат четящите новоиздадения втори том от зловредната уж-българска, уж-национална уж-история, ако при това си зададат известния „йезуиден” въпрос: Qui bono? – т.е. кой има полза от тази история?

В никакъв, ама в никакъв случай това не е българският народ!!!

Защото Българското Било отново е заето от чужденци, от български граждани, но небългари по тяло и дух; от българомразци и подлъгани и подкладени от тях българоотрицатели, от българоскептици, българоотцепници, българопродажници и чуждопоклонници.
Нека за чужденците да поясня, че било не означава просто връх или заоблен завършек на възвишение или планина.
Преди броени дни беше съобщено, че Слънцето е обърнало магнитните си полюси. Това според някои ставало на всеки 11 години, а според други – на 22. Полюсите на Земята се сменят много по-рядко – на столетия и хилядолетия, но тяхното влияние е многократно по-силно. Макар че се спори за причините, това са научно доказани факти. При това – разбираемо е – лявото става дясно, а дясното – ляво. Има обаче преходен период на адаптация, през който двойните човешки органи (ръце, крака, очи, уши, сливици, ноздри, бели дробове, бъбреци, мозъчни полукълба и пр.) също трябва да разменят функциите си. Може би пак трябва да поясня, че докато за ръцете и краката разликата между ляво и дясно е осезаема и очевидна, то за другите двойни органи това не е така, но е валидно и се говори за водещо око, водещо ухо и пр.
При мозъка едното полукълбо борави с образите, а другото – с понятията. Тогава какво се получава в преходния период, когато и писането трябва да промени посоката си (виж „бустрофедон” и произведенията на проф. Йордан Табов от Математическия институт при БАН – кръгово писане, съкращения над и под реда, лигатури)?

22. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 11:00:39    
Неудобно е с лявата ръка да се пише от ляво на дясно – написаното се закрива и замазва. Речта още повече е подвластна на тези влияния и думите добиват смисъл, четени и писани и в двете посоки. При многократните смени на Севера и Юга, на плюса и минуса, това се е повтаряло и промените в езиците са толкова големи, че след време се губи всякаква връзка. Освен това, дори в периодите на междинна стабилност езиците са подложени на изменения по силата на естествени (или „низпослани”?) фонетични закони. Така че практическото проследяване на всичко това изисква огромен труд. Но и затова езиковият анализ е сериозен инструмент за проверка на историческото битие. Езикът и имената съхраняват в себе си цялата история на един народ, в своята си форма, разбира се.
Тогава какво се получава, прочитайки думата „било” обратно? – „олиб”. Но гърците нямат звук и буква „б”, а ги заместват с „мп”. Получава се . . . Олимп. И действително: първият Олимп е този на планината Рила. Имаме такъв и в Мала Азия (където името на траките гети, например, се променя фонетично на хети; на североизток пък в друго време се е преформило на готи). За сравнение всеки може да потърси в електронната мрежа името Мадара. Колко Мадари има на нашата планета? А колко са фонетичните варианти? Няма континент, където да не се откриват десетки вариации и на името Тангра! Всяка българска дума и всяко българско име се откриват в стотици форми по целия свят.
Кой е тогава първоезикът на човечеството?
В същото време българският език е най-стабилният откъм промени. Ние и днес без особени усилия можем да четем и да разбираме написаното от Светите братя Кирил и Методий, докато другите езици за 250 – 300 години се променят до неузнаваемост. Все се мъчат да изкарат така наречените траки безписмен народ, но все излиза, че откритите на камък и по керамика думи и имена са точно същите, които употребяваме и днес.
Така че тук думата бѝло можем да разглеждаме в смисъла и на това, което е билò – миналото, историята.
И българската историческа наука е обсебена от същите антибългаристи и антибългароведи.

Край на ІІ част



ІІІ част


За да покажа нагледно колко различна може да бъде интерпретацията на историята, ще ви „изпея” една моя стара „чалгаджийска” песничка. Какво пък, нима певците не повтарят песните си стотици пъти?
И така: „Език, минало и бъдеще” (фейлетонен трилъросъспенс):
Проектирайки досегашната ни историо-, политико-, интриго- и езикогафия в бъдещето, има вероятност след някое друго столетие историята на България и българите да изглежда и по следния начин:
През 2012 г. група прабългари от САЩ, Канада, Австралия, Италия, Испания, Южна Африка или Аржентина (или според възможните други виждания на бъдещите „власт-именци”), подплашена от мълвата за предстоящата ката-клизма, стъпила за първи път на Балканския полуостров. Най-напред те се укрепили в „Angle”, защото някой им бил казал, че някога тук се е намирала Старата велика Прабългария. И започнали да се подготвят за решителна битка с държавата Еврия. Отвсякъде заприиждали войски както на времето за войната край Троян. Повечето били на страната на съюза Еврия, но имало и малка част, които си спомнили за договора на Атила с тази отколешна империя, както и това, че Атила произхождал от прабългарския владетелски род Дулос (което значело роб). Макар самият той да твърдял, че е от далечния тил – Тулуза или Долоса (затулено, задръстено място) и просто минавал оттук на път за Малая Перецепина. Искал да се поклони на гробовете на дедите си, за които му разказвали в детството, и да пооправи едно-друго, разбутано от племето на няманярите. За целта бил получил само транзитна евразийска виза. Така пишело и в хрониките на Радик.
Та събраните войски започнали да „подгряват”, удряйки оръжия по кевларените си щитове и давайки си кураж с викове: „У-у-у, прабугари, одите си у Мадариню!” Изходът от битката бил ясен и императорът на евразийците решил да отиде да си натопи заболялото го кутре на левия крак (поради смяната на земните полюси) във варненската си вила със собствен минерален извор и няколко огромни SPA-лни за гости и приближени.
Но точно в този момент сред войските се разнесъл слух, че няма да им бъде изплатена тринадесета заплата и те захвърлили всичко и се разотишли по домовете до изясняване на положението. Така без нито един лазерен изстрел прабългарите се сдобили със статут на бежанци и право на социални помощи, медицинско обслужване и осигуровки.
Но скоро след това, чрез серия компютърни, мобифонни и ракетно-рекетни операции, те поставили на тясно обединените разоръжени сили на НАТО, Евразийския съюз, Ислямската дъга, Международния валутен фронт, страните от АЛ’ПАК, Китай, ООН (съкратено от ОО Homes), Северната Кория и групировките на Осанна бил Хладен и Сезам Кьосеин. Наложили им договор, в който се предвиждало плащането на огромен ежегоден вземък, позволяващ извършването на “стратегически инвестиции” дори при липса на валутен брод.

23. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 11:03:42    
Така прабългарите си извоювали авторитет и първенство сред местните племена – гяури, мутри, роми, рокери, помаци, наркомани, македонци, тракийци (бежанци от Беломорска Тракия), левскари, цигани, реститути, шопи, седесари, нестинари, скинари, скаути и пр. Обединили ги, основали нова държава и пристъпили към формирането на аморфна осреднена класа. В името на общото дело те най-бързо се претопили. Оставили името си, но от езика им се запазили не повече от десетина думи. Което наред с нова обединяваща религия, наложило приемането и на нова писменост.
Но за това те нямали знания и опит, макар да се опитвали да си отбелязват едно-друго с черти и резки по дърво и камък, та се обърнали към еврийския император. Той им пратил двама учени братя – Кире Библиотекар и Мето Друнгар, които най-напред създали някаква гаргарица, но тя била много сложна и не се възприела. Тогава братята се върнали при императора и заедно се посъветвали с най-учения му довереник Фотокопий. Решили направо да пригодят еврийската азбука, но по-напред да я експериментират в друга област от империята, защото потомците на прабългарите, бидейки все същите варвари от кол и въже, не били много схватливи. Двамата братя заминали за Ливадия и се заловили за работа. Но се оказало, че църквата на Източна Еврия имала разпоредителни права от минали времена над тази част от империята и не пожелала да се занимава с другомайчини езици. Тогава двамата учени братя направо отишли в Прабългария, внедрили там азбуката, но пак ударили на камък, защото все се налагало да правят някакви промени. И ето, вече повече от хиляда години, мине–не мине някое десетилетие, и току се прави писмена реформа.
Покрай цялата тази работа трудно било да се напише и окончателна история на прабългарите, защото те все се запилявали нанякъде по света, мешали се с други и сред техните потомци възниквали спорове къде са били, какво са правили и какъв е произходът им: славяни ли, мирмидонци ли, скити, хуни, тюрки, пелазги ли, етиопи, шумери или кумани, даки ли, илири, ази или хазари, казаци ли, кутригури, оногундури, именци или гяури, кимери ли, чуваши или пеласги, капанци, казълбаши или трибали, каракачани ли, бургури, бугари, бурджани или бургуджии, сармати, софиянци или провансалци, пеонци, мидийци, лидийци, партийци, електоратници или лук(ан)ови глави, юпита или власи, варвари или бербери . . .
Ядосани от тази несигурност и бъркотия, и особено в моменти на орязване на социалните придобивки, мнозина напускат Прабългария и тръгват накъдето им видят очите. След време техни потомци се завръщат да видят какво е станало и току се загнездят в някой „Ъгъл” на империята, докато им се удаде случай да изскочат и да заявят претенциите си. Четат притчата за блудния син и може би си мислят, че трябва да ги посрещнат като него с колене на волове, прасета и кокошки, защото са се сдобили с познания и опит за света, които могат да вложат като „стратегическа инвестиция” в Прабългария, но и останалите в нея не са стояли и чакали тъкмо тях; да им казва някой си какво да правят.
В различни вариации историята се повтаря през 1300 години, а в „последните времена” – и по-често. Писмени и археологически свидетелства – дал Господ . . .
Следват бурно, неудържимо и безспирно „Браво! Бравис-с-симо!” в стила на Джак Никълсън от филма „Вещиците от Ийстуик” и откъслечни викове от публиката: „За Бога, сестри и братя родни, не четете!”

Но аз все пак бих казал: „Четете, четете, когато имате възможност, па учете и децата си! Защото затова Бог е дал и калпавото – за да се научим къде му е мястото и на читавото.”
Ето и още един пример. Днес повечето махат с ръка, когато чуят за тъй наричания вече Болен Лидеров. И ако не издумат нещо хулно, най-малкото правят кисела физиономия. Не са много тези, които тепърва биха се захванали непредубедено да прочетат нещо от него. Трудно вече може да се намери и книжицата му „Основи на българизма”. (Май тези, които я допуснаха със съответната политическа цел, сега тихомълком я прибират и унищожават.) А тя не само в изключително сбит вид доказва(!) древната ни история по синтезирания и от мен по-горе начин, но би могла да послужи и като ръководство за нашите историчари и къртичари (от „къртица”; да не се бърка с ровичарите – от „ровя”, които са потомци на няманярите) през следващите поне 50 години. След това вече нещата ще са на чисто и нататък може да се върви без спънки. Това ще спести много средства и усилия и на двата исторически „фронта” – автохтонци и чуждогонци. Макар да е почти ясно, че „поръчващите музиката” няма да променят нито вкусовете си, нито йезуитско-оруеловските си методи. Само фактът, че президентът-уж-историк Георги Първанов не продума думица по въпроса и остави школските учебници да се пълнят с явни лъжи, следва да е достатъчно показателен.
Не по-малко показателен и за това, че във възрожденските ни килийни училища се е учела по-вярна история от днешната, е фактът, че всичките исторически учебници от онова време сякаш са се изпарили.

24. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 11:05:17    
Има всякакви други и може да се види, че и печатният им вид е технически съвсем на ниво, и изложените в тях знания спокойно биха могли да се преподават и на днешните ученици. Тоест, на децата ни не е набивано знание в главите само устно и с помощта на прът за брулене на орехи.
Затова на нас сега ни се налага да възстановяваме историческата мозайка по остатъци, до които само по Божие предохранение унищожителите не са се докопали или на които те просто не са обърнали внимание поради незнанието си. Също както оброчните плочки от Караново, Градешница и Тартария, които повече от 40 години бяха пред очите на всички в музейните витрини, докато се намери „зрящ”, който да ни ги разтълкува. За „благодарност” той и брат му преди две-три години получиха сериозна доза лобут, а тези дни се чу, че по „неведоми” причини братът Стефан вече не е между живите. (Дано да е само слух!) Георги Сотиров пък има една цяла глава, озаглавена „Красноречието на липсите”. Оказва се, че за по-маловажните неща има купища информация, а тъкмо същественото и което е съвсем нормално да бъде отразено – изненадващо липсва!
Както вече казах, многократно е констатирано, че официалната ни история и училищните учебници са изготвени само въз основа на писания от чужди автори, защото „не били останали наши собствени”. Вярно е, че огромнен масив от свидетелства е унищожен от врагове и недоброжелатели, но на нашата земя история има „до шия”, че и отгоре! Има и за иманяри, има и за фалшификатори, има и за истински учени! Само в началото на миналия век у нас са картографирани 60 000 могили, които иначе могат да бъдат разкопавани мародерски и тихомълком, но официално и научно – само „по план”, за който обаче все „няма средства”! Нали на Георги Китов точно за такова нещо му „дърпаха ушите”, пък той нека се оправдава, че бил искал да предотврати разграбване. Но забележете, всичко тракийско се датира само към ІV – ІІІ в. пр.н.е. и току се добавя, че е разкопано и разграбено още в древността.
Напълно идентичен проблем с подвеждащото чуждо влияние в историографията, например, е възникнал и в Германия през ХVІІ – ХVІІІ век. Подобно на нашите възрожденци и будители, и там загрижени люде са се помъчили да свържат разкъсаните нишки на времето. Така по някое време констатирали: „Старанието на науката да гради генеалогия върху римски и гръцки сведения е довело до съществуващата бъркотия.” И стигнали до извода, че „основата на родословието на един народ може да се формира само от неговите собствени предания и традиции”.
Също толкова объркващ за някои е например съвсем пресният случай с керамичната икона (или оброчна плоча, ако желаем) от ІІІ век, намерена на Виничкото кале (то пък точно в земята македонска!), на която е изобразен препускащ на кон „херос” (герой, да си го кажем по нашему; а не както и Перперек се раздухва като Перперикон), а горе отстрани до него съвсем ясно пише „BOLGAR” – едно към едно! – ясно и за малчуганите, които в Интернета „чатят” на „методиевица”, „шльокавица”, „нетица”, „чатица”, „кронщайнерица” или не знам още какво (плюс разните му „емотикони”). На друга такава икона пък пише „AHILES”. В такива ситуации се вижда как официозно(-одиозните) истеричари започват буквално да мънкат с трепереща долна устна. Надникнете например в последния брой (1/2014) на списание „8”.
Веднага се сетиха да заумуват за кой от Ахиловците става въпрос. Иначе всичко това не било толкова интересно, а виж, най-оригиналното бил материалът, от който тези икони били направени(!?) . . . Засега това се сетиха, но знаем как само след броени дни те ще се окопитят и ще докарат вода от девет океана (недостигащото число ще попълнят от Марс), само и само да докажат, че „такива животни нема”. А каквото не намерят отвъд океаните и десетте планини, просто ще го поръчат на „фотошопари”. На мен един такъв още преди 1989 г. ми разказваше как е трябвало да „монтират” Тодор Живков до Георги Димитров при завръщането му от СССР. А при днешната техника и цял „документален” филм не е проблем. Може човек да си кротува в къщи и току да се види на телевизора ексхибистично гол и в луксозен хотел в Париж, в Хавана или навсякъде другаде по света в компрометиращо обкръжение.
За експеримент мога дори да предложа на разсъждаващия читател нещо, за което рискувам да бъда подведен под съдебна отговорност или „просто” да последвам пътя на Стефан Гайдарски, на Иван Митев, на Здравко Даскалов, на Благой Шклифов и много други . . . и никой нищо няма да разбере. Е, далеч по-добре би било да изпратят някоя „агентка за влияние”, с която да се поразходя из Еврия (не Николай Панайотовата, а днешната – „обединената”), на която да купя безбожно скъп апартамент с неудостоверими средства, разбира се. (Макар че вече съм обиколил половината свят и нямам особено желание да пътувам, а и по природа никога не съм имал. Защото в „астралния” си вид съм видял много повече . . .)

25. Потребител: Ради Панайотов     Дата: 2014-02-12 11:07:07    

И така, драги четящи и мислещи съотечественици, надникнете в „нета” на страницата на „Deutsche Welle” с адрес http://www.dw.de и прочетете статията „Човекът, който отиде доброволно в . . .”. Как ви се струват вторите две снимки и цялата описана история? Не са ли твърде много загладените бузки на фона на изпитите тела, включително и тези на „главния герой”? . . .
Спирам дотук и затулвам устата, очите и ушите си.
А, май двете ръце не стигат . . .

Ради Панайотов, Шумер, 30 януари 2014 г. по еврийското летоброене (7519 г. от последната корекция на Българския календар)



26. Потребител: Спас     Дата: 2014-03-28 18:51:33    
Не съм срещал по-нагло изказване от това на акад. Йосип Братулич. Може ли човек да е академик и да не знае, че Глаголицата и Кирилицата НЕ СА СЛАВЯНСКИ азбуки а БЪЛГАРСКИ!!! Само Български. Руснаците нагло пишат вече че това е най-старата руска азбука, тъпото свещеничество бръщолеви още че била славянска, а ние мълчим.

27. Потребител: Славянин     Дата: 2014-04-22 18:46:47    
Спасе, Спасе. Чети, човече. Глаголицата е предназначена за великоморавците, не за българите. Е, вече кирилицата е изцяло българска, но тя е създадена по подобие на глаголицата. Невежеството, Спасе, не е аргумент, а самооплюване.